За информацията
Може да ви се стори малко общо, но има връзка и с народните танци.
От септември насам отново съм студент. В първия семестър по един от предметите ни обърнаха внимание на начините на цитиране за академично писане, както и източниците на информация. Първоначалната ми (вътрешна) реакция беше, че нямам нужда от такива насоки. След това ни дадоха няколко примера – статии във вестници, интернет, и ни зададоха въпроса, след време за разглеждане, кой от източниците ни се струва не/достоверен...
Напоследък осъзнавам, че това става все по-болезнена тема във всяка сфера на живота, а се усеща и в народните танци. Хората са затрупани от информация, дразнители, изказвания, мнения, „авторитети“...В тази суматоха и обливане може би става още по-лесно да се дезориентира човек на какво да вярва. Все повече „калории“ информация се поглъщат, но каква част от тях са полезни?...
За народните танци и тяхното затлачване от неверна информация ще е дълго писане и анализиране. Като се почне от тълкувания на символи в шевиците, древността на народа ни, произход и разпространение на носиите, мине се през народните хора – имена, стил, лечебни свойства и мощ, и се стигне до музика, „интерпретации“, и изяви ...
Мислех си, че слой от едни 40-тина години изкуствен прах върху народните хора не би трябвало да е много, от гледна точка на историята...Но тогава се появиха новите хореографи, ръководители, дейци, които трупат отгоре. А някои ровим, по малко, с доза тъга, много усилия, но и осъзнатост, че голяма част от същността на тези танци е отминала и няма да я открием.
Това е само една лична констатация, но се надявам призивът да е полезен. Не приемайте народните танци за лесна и всеизвестна истина. Подлагайте на съмнение източниците и опитвайте се да видите отвъд визуалната замъгленост.
гр. Дъблин , 10 март 2024
Новите "сурваскари"
Сурва 2024 - 1 януари. Обикновено отразявах събитието на деня му, но тази година се позабавих. Дали от остаряването (което ми напомня календара), дали от промените, които стават и с този обичай, в комбинация с критичността ми, но нямах и желание за много снимане. Този път дори напуснах физическата територия на комфорта си :) и излязох из града с надеждата да видя и други групи, но пак се озовах около "нашата";). Така се казва на тази от нашия квартал. Ходя поради различни причини - без да навлизам в подробности - лични (защото беше любимо време на баща ми като участник) и наблюдателни - да видя как времето променя и този народен обичай. Няма как да го спрем, но със споделяне на спомените ни може и да го запазим още малко, защото все пак има млади хора, които искат да се вслушват как е било и как трябва да бъде (ако ще претендира някой за пазене на традиция).
Промените не са внезапни - започнаха преди години, не мога да кажа с точност колко (поне 20-25 има), когато "скандалното" започна да се промъква дори и в тези части на страната, където консервативното селско мислене съществуваше, но вече в градска среда. Градската среда не като физическо място, а като възможността за досег до "новото" в живота и "разчупване" на оковите на стегнатите норми.
Моето присъствие на Сурва (като пряк наблюдател) липсваше доста време, но винаги чувах и виждах откъси.
Снимките ми тази година са малко и защото не исках на тях да има бабугери без сурати, баби и старци без маски, хора, танцуващи нещо като хоро. Накратко нещата, които вече са част от една сурвакарска група, но по моите спомени и информация - не им е там мястото. С прости думи - действащи участници в Сурва по традиция трябва да са само мъже. Дори и женските роли са играни от мъже. Без класация по степен на непринадлежност :
- Деца (в началото бяха само момчета, но вече и момичета), облечени като бабугери, с тежки кожи и звънци; рядко успяващи да задържат главата си покрита за дълго време със сурата (по-долу ще спомена ролята на покритието). Винаги съпътствани от някой родител, на който му е милно как чедото проявява интерес да се "облича в кожи" и го обгрижва по пътя.
- Жени, в същото състояние. Но тъй като някои са "по-независими", не изискват помощ толкова често.
- Наличието на т.нар. хоро - с годините тази част придобива голям брой участници, а традиционната намалява като брой в повечето случаи. Облечени са в костюми, които са с претенции за носии, но болшинството не могат да се нарекат нито носия, нито костюм за Сурва. Идеята да са поне подобни на носиите от района ни никога не е била търсена в тази част. Тук-там притичва някоя девойка, която в суетата си е платила повече пари, за да се снабди с що-годе прилична носия я от някоя част на сегашната Северна Македония, я от Кюстендилско. Тези са на мода...
Сега сравненията в моята глава са неизбежни поради причините, които споменах за ходенето ми. С времето имам възможност и малко да осмисля ситуации от детството ни, които поради някакви причини са останали в главата ми просто като да го наречем "начин на действие" на Сурва. За да дам пример - неразкриването на човека под маската.
Скоро след полунощ шумотевицата по улицата започваше и първите сурваскари продънваха буквално вратите на къщата ни /или тази, в която празнувахме с приятелски семейства/. Това винаги бяха познати и приятели на родителите ни, защото се ходеше при близки. Започваха сценки, според репертоара и желанието на среднощните гости. Трябва да кажа, че нетърпеливостта да се честити по този начин съвсем скоро след полунощ може би беше новото за годините си. Не си спомням да е било истинската Сурва, защото бабугери по това време не идваха - само маскирани като старци или други сатирични герои на съвремието (жени с освободено поведение :), медици, горски, военни, циганки и т.н.). Тук елементът на изненадата, загадъчността и хумора бяха основните. Колкото по-дълго маскираният остане неразпознат - толкова по-вълнуващо беше и той беше признат като умел актьор. Преобразяването можеше да включва дрехи и всякакви средства за покритие на лицето, тялото и ръцете - маски или дори чорапогащници, очила, грим, шапки и др. Имаше случаи, макар и рядко, когато среднощните гости не се разкриваха и продължаваха пътя си, а майка ми оставаше с репликата "Не можех да го познам кой е." :) Тя се опитваше да ни успокои като ни даваше догадки кой от познатите е, защото за някои от нас ;) тази щуротия и сцени бяха плашещи, особено заради грозните маски. Използвам "той", но в тези нощни честитки понякога имаше и някоя по-буйна жена, която беше решила да изненада. Но това беше само през нощта, защото през деня не участваха. Години по-късно разбрах, че участниците в Сурва трябва да останат неразгадани през целия ден и да не се разкриват, докато не решат, че обиколката за деня е приключила и се приберат на мястото, където групата се събира. Иначе, смисълът на ритуала се губи, а хората със затвърдени вярвания и не биха го приели.
Последните години времето на 1 януари е необичайно топло. Само до преди 30-40 години, по това време зимата беше в стихията си, дори и в нашите югозападни долинни райони. Сега вече имаме случаи на по 12-14 градуса. Задачата на бабугерите е непосилна - да издържиш дори и половин ден без да махнеш сурата е невъзможно. Мъжете намират сили и носят костюмите до късния следобед, но има места за почивка по-често и отдъхват като откриват главата си. За хората с маски е малко по-лесно, но също е невъзможно да издържиш половин ден зад покритието на лицето.
За първи път забелязах бабугери без обичайните звънци (от мъжете).
гр. Симитли, 2 януари 2024
За българското пазене
Много неща ще събера тук, но мисля, че идеята е една. /На/ пълни ли се океанът български с достатъчно изяви, пазители и патриоти? Успя ли вече да отмие и малкото, което беше останало? В частност тук говоря за българските народни танци, музика, традиции и т.н.
Някъде към края на април да е било, започнах да усещам, че ми идват в повече „изявите“, които виждам предимно в интернет. Всеки иска да твори, да се показва, да крещи как пази българския корен. Чудех се до къде е стигнал ефектът на българския поп-фолк, който преди години ни връхлетя. Първият ми пример е от една фейсбук група за шевици – тясно специализирана. Група жени изказваха възмущение от безбройни „собствени решения“ на други творители, които представят измислени бродерии за традиционни шевици. Дори имаше снимка и от музей, който беше изложил една от фигурите на тацуващи момче и момиче, наред с някои оригинални шевици. Рекох си – явно има нещо и при ръкоделието.
Скоро след това ме заля вълната от чествания на края на учебната година – предимно от български училища в чужбина. Там, обикновено, едни хиперактивни женици, които наред с чинното водене на децата си в съботно/неделното училище, с ярък пламък и възторженост „пазят българските традиции и корени“...понякога и собственоръчно изработени „носии“, както и авторски хореографии, направени с умиление за децата и българското. Едно момиченце го гледам как израсна с идеята, че народните носии се правят от покривки в механа – от ония „традиционните“, с бяло, червено, зелено. Понякога тези цветове са просто в някой ширит от Китай, пришит на бяла риза. Други пък, събират няколко пъти пари от дарения и държавни финансирания за „носии за децата“. Все още тези деца не са виждали правилно съчетани носии. Да не говорим, че елементите в някакви костюми, които навличат както някой е решил, са просто съчетани по личен вкус (да напомня за ролята на енергичните майки); изработени от ателие в България. Стигам до крайност, в която си мисля, че тези организации може би ще направят по-голямо добро, ако се придържат само към учебния материал спуснат по учебниците и забравят за танци и носии.
Говорейки за децата, да спомена и изява от България – гордо и страстно, ръководителка на детска група пусна клипче, как група деца играят хоро под дъжда. На мокри камъни на площад. Всички зрители наоколо са с чадъри и дъждобрани, но госпожата е доволна от патриотичния дух. В коментар изявих несъгласие да се допускат танци върху мокри повърхности, заради опасност от подхлъзване. Естествено, това предизвика бурна защита от легиони патриоти, които ми напомняха как сме играли като деца в дъжда, а един дори се опита да ме върне много назад във времето, когато нашите предци са играли тези танци в дъжд и пек, сняг и суша. Моята памет, макар и от детските години, ми напомни как при сватбите на открито, щом завалеше, хората се опитваха да покрият масите и да изчакат на сушина някъде, да отмине дъжда.
Някакси се опазих от един друг български дъжд, който плисна по европейски площади – събора на българските групи в чужбина. Не знам как решиха, че някой ги е упълномощил да ходят из чужди площади, с всевъзможни кичозни и измислени костюми, които да представят за традиционно български; да пускат музика, която е вече съмнително колко е българска, а да не говорим, че съвременните инструменти и аранжименти не са запазили почти нищо от народната музика (е, размерите са там). Аз не мога да проумея защо този „български дух“ кара разни хора да ходят по други страни в Европа и да демонстрират как били го запазили, макар и в чужбина. Едно такова пътуване изисква организация и след като е толкова милна Родината, защо този събор не е организиран в България – така и така ще се пътува. Защо тези събития нямат някакви елементарни изисквания към музиката; защо не подсигуряват няколко живи музиканта с народни инструменти, особено при „официалното“ хоро на площад, а дънят музика, чийто ориенталски мотиви са толкова много, че някой незапознат чужденец или подрастващ български наследник едва ли ще придобие представа за тази „наша специална музика, предавана от векове“...Мога да продължа да си задавам въпроси, но няма.
Ще завърша с още едно плицукане – буквално. Това на хора̀та по плажовете. Родолюбци продължават да тресат божествените български телеса по брегове и морета, като карат всичко в световния океан да трепти в неземната честота на българската музика. Така, че тази вода да запази в паметта си вибрациите на нашия дух. Ако все пак не попаднете на нещо такова по морето, идете на планина. Някъде на Рожен, където вече има 111-метров символ на нещо...Как така нещо – то е ясно, че е символ на много усилия да се изрази стародавността на всичко българско – музика, песни, танци, дух и какво ли още не...а, и схемите – от край време сме добри в тях. Иначе, пътища, детски болници, училища и правосъдие ... те някакси не могат така ясно да ни изразят като народ, както пилон, поръчан от Турция.
Не си поставям някаква глобална цел с този текст, който едва ли ще стигне до много хора и едва ли ще промени нещо. Просто се надявам един ден да си го прочета и да видя, че нещата са тръгнали в друга посока, защото някъде там, има хора, които творят, търсят и махат праха на наслоявания като горните, за да можем поне малко да видим яркостта на истинското творчество на тези преди нас. Просто те не получават необходимата подкрепа и трудно достигат до масите, както и да се покажат на повърхността.
Дъблин, 15 юли 2023